Когато старецът се качи в автобуса с куфар, пълен с детски играчки, всички си помислиха, че е полудял, но шофьорът изненадващо спря сред града.
Старецът беше нисък, приведен, с износено сиво палто. Куфарът – огромен, изтъркан, с лепенка „чупливо“. Той едва го качи по стъпалата, задъха се и виновно погледна опашката. Никой не помогна – всички бързаха, намръщени, гледаха встрани.
В салона куфарът сложиха в пътеката. Хората мърмореха: пречи, може да се спънеш. Млада жена с прецизна прическа театрално въздъхна:
— С такъв багаж, трябва да вземете такси.
Старецът притисна дръжката на куфара сякаш държи дете.
— На мен… само до детската болница ми трябва, — тихо каза той, но почти никой не го чу.
Само шофьорът – здрав мъж на около четиридесет с уморени очи, на бейджа му пишеше „Eric“ – го чу.
Автобусът потегли. На всяко неравно нещо звъннеше и шумоляваше в куфара. Дете от задната седалка весело попита:
— Има ли играчки?
Майка му строго му каза:
— Не питай непознати.
Старецът нервно галеше капака на куфара. Няколко пъти тихо прошепна: „Само да успея… само да успея“ и погледна часовника със счупено стъкло.
На третата спирка в салона влезе контролничка. Докато проверяваше билетите, тя се спъна в куфара.
— Какво е това, склад ли сте направили тук? — рече раздразнено. — Пътеката е затворена, нарушавате правилата.
— Ще платя… ако трябва, като за багаж, — побърза да каже старецът и извади смачкан портфейл от джоба. Там имаше няколко монети и една захабена банкнота.
Контролничката нацупи устни:
— Не става въпрос за пари. Пречите на хората. Махнете куфара.
— Не мога… — трепереха устните му. — Там… това е всичко, което ми е останало…
В салона се разнесе шепот. Някой се усмихна, друг закова очи в тавана. Само шофьорът следеше внимателно в огледалото, стискайки волана.
— Ако не го махнете, ще трябва да слезете, — каза строго контролничката.
Старецът кимна, сви глава и внезапно дръпна ципа на куфара.
— Просто… ще ви покажа, — прошепна.
Капакът се отвори — и в салона изсипаха меки зайчета, кукли без кутии, колички със обелена боя, пъзели в износени кутии. Между тях бяха наредени цветни рисунки, на една с неравни големи букви пишеше „Благодаря, дядо“.
Автобусът утихна. Дори двигателят сякаш заглъхна.
— Това е… — глътна старецът въздух. — Аз нося това в детската болница. Всяка седмица. Преди ходехме заедно… Аз и внукът ми. Той казваше: „Дядо, там са сами, да им донесем радост“.
После… — спрях се, минах си с ръка през лицето. — После той също попадна там… и остана там. Но аз все още ходя. За него. За да не чака никой напразно.
Детето от задната седалка се изправи, протегна се да погледне по-близо. Майка му вече не го спираше — тя избърса очи с гърба на ръката си.
Контролничката се обърка, притисна бележника си към гърдите.
— Не… не знаех… извинете… правилата са правила, но…
И точно тогава Eric рязко натисна спирачката. Автобусът спря рязко по средата на маршрута, преди спирката. В салона се вдигна шум, някой се възмути:
— Какво става?!
Шофьорът стана от седалката си.
— Спираме за техническа необходимост, — каза дрезгаво, надвивайки шума. — Ако бързате — вратата е там. Ако може да изчакате пет минути — моля, изчакайте.
Подойде до стареца.
— Детската болница не е по маршрута. Пеша няма да стигнете бързо, — тихо каза Eric. — Колко още смятахте да се влачите из града с този куфар?
Старецът озадачено повдигна рамене:
— Както обикновено… два автобуса… после малко пеша… свикнал съм.
Eric пое дълбоко дъх и погледна към салона.
— Хора, — каза силно. — Там лежеше моят син. В тази болница. И аз му носех колички. Само веднъж закъснях… с десет минути. Оттогава броя всяка секунда.
Обърна се към стареца:
— Ще поемем по по-късия път. Ще ви закарам направо до вратите.
— Но маршрутът… — тихо каза контролничката.
— Нека пишат жалба, — прекъсна я шофьорът. — В краен случай ще ме уволнят. Но поне един човек днес ще успее.
Мълчанието в салона стана тежко като олово. Някой бръкна към чантата си, друг виновно спусна очи.
И внезапно жената с изрядната прическа стана.
— Ще помогна да го понеса, — тихо каза и, без да гледа, започна да събира играчките в куфара. Към нея се присъединиха тийнейджър с слушалки, мъж в спортно сако, дори контролничката.
Детето от задната седалка несмело попита:
— Мога ли да си взема една количка… за тези дечица?
— Вземи си своята от раницата, — отговори майка му. — Ще им я подарим заедно.
След минута куфарът отново беше пълен, но към старите играчки добавиха две нови колички, плюшено мече от детската раница и малка книжка с картинки — подарък от жената с изрядната прическа.
— Дъщеря ми вече порасна. Нека читат там, — каза тя и се обърна към прозореца.
Автобусът потегли, завивайки от обичайния път. Никой вече не недоволстваше. Хората седяха тихо, всеки мислеше за своето — за тези, които не е успял да прегърне, за тези, на които не е позвънил, за децата и старците, които винаги мислим, че ще посетим утре.
След десет минути автобусът спря пред вратата на детската болница. Eric изключи двигателя, стана и без да пита, взе куфара.
— Хайде, — каза той на стареца. — Заедно ще влезем.
Старецът се поколеба, но зад гърба му се чу детски глас:
— Почакайте ни!
Към вратите тичаха момче с раница и майка му. Момчето държеше точно тази количка.
— Искам аз сам да я дам, — каза, задъхан. — За да има и там кой да ме чака.
Старецът погледна всички — шофьора, детето, хората в автобуса, които вече стояха до прозорците и ги гледаха — и внезапно се усмихна. Усмивката беше малко виновна, малко объркана, но за първи път от дълго време имаше нещо живо в нея.
— Тогава… хайде, — каза той. — Там много хора чакат.
Вратите тихо скърцаха, пропускайки ги вътре. Автобусът престоя още десет минути пред болницата. Никой не се оплака. Хората просто седяха и чакаха докато старецът заедно с непознати, но вече толкова близки хора раздаваше играчките на тези, които най-силно усещат колко страшно е да бъдеш забравен.
После автобусът продължи обичайния си маршрут. Само че в него вече нямаше толкова много безразличие, колкото сутринта.
