Първият път, когато видях силуета, си помислих, че е просто мое въображение. Бях се преместила в малък апартамент под наем на третия етаж на стара тухлена сграда на улица Maple. Бях на 29, изтощена от раздяла и работа, която тайно мразех, и това място ми се струваше като временно убежище, а не дом. Отсреща, на около десет метра, се издигаше друга сграда, почти идентична. Същите стари тухли, същите криви балкони, същите високи тесни прозорци. И в един от тези прозорци, директно срещу спалнята ми, винаги стоеше някой.
Фигурата се появяваше всяка вечер, около 22:30 часа. Висока, неподвижна сянка срещу топлата жълта светлина. Без завеси, само стъкло. Рамене леко наклонени, глава наклонена, сякаш се взираше в нещо далеч отвъд нашата малка улица. Не можех да видя лицето, само очертанията — но беше несъмнено човешко.
Първата нощ, когато го забелязах, разопаковах кутии. Отидох да затворя щорите, погледнах нагоре… и там беше. Сърцето ми наистина прескочи. Силуетът не се движеше, не реагираше. Просто стоеше там. Погледнах надолу, засмях се нервно на себе си, спуснах щорите и реших, че съм гледала твърде много трилъри.
Но на втората нощ, точно в 22:30 часа, той беше там отново. И на третата. След седмица знаех неговата рутина по-добре от моята. Щях да си направя чай, да се преструвам, че няма да проверя — и след това, неизбежно, леко повдигах щората и надничах. Същият прозорец. Същата жълта светлина. Същата фигура, неподвижна. Понякога си мислех, че виждам как ръката се повдига, сякаш се опира на рамката на прозореца. Но никога ясно движение, никога знак за живот отвъд този контур.
Моите приятели се смееха, когато им разказвах. „Може би е манекен“, каза Клер, моя 27-годишна колежка, азиатка, с дълга черна права коса и навик да говори прекалено силно по видеовръзки. „Или… едно от тези плашещи стойки за палта.“ „Или просто си самотна“, добави Марк, 31, висок, чернокож, с късо подстригана коса и лесна усмивка, която винаги правеше лошите новини по-меки. Засмях се с тях, но техните обяснения не ми помогнаха, когато лежах будна през нощта, стаята тиха, бръмченето на хладилника единственият звук — и знанието, че, от другата страна на алеята, някой стои в този прозорец отново.
