Сервитьорката рухна с огромен замах, а ръцете ѝ, търсещи опора в инстинктивен защитен рефлекс, се забиха направо в разпръснатото стъкло, което предизвика внезапна, парализираща болка, пронизваща цялото ѝ тяло.
За няколко сърдечни удара в помещението цареше неестествена, гробовна тишина, която никой не се осмели да наруши. Над сгърчената на земята жертва стоеше мощен, плешив мъж в черно кожено яке, излъчващ пълно безразличие, сякаш причинената наскоро болка беше за него само незначителен инцидент.
Момичето бавно вдигна глава, а от малък разрез на челото ѝ започна да се стича светлочервена кръв, бавно спускаща се към веждите ѝ. Тя цялата трепереше, а дишането ѝ стана накъсано и спазматично, докато се опитваше да осъществи зрителен контакт с някого от присъстващите в залата гости.
„Помощ! Някой да ми помогне, моля!“ – отчаяният ѝ вик отекна от стените, но ресторантът остана в странна, страхлива летаргия. Някои клиенти веднага забиха поглед в чиниите си, други наблюдаваха от безопасно разстояние с маска на парализиращ страх, а трети се преструваха, че са погълнати от разговор.
Всички присъстващи добре разбираха неписаното правило, царящо на това място: с човека в коженото яке не се влиза в конфликт, ако искаш да доживееш до следващата сутрин. Агресорът се отдръпна с леден спокой, третирайки кървящата жена като препятствие, което вече не заслужаваше неговото внимание.
Сервитьорката направи отчаян опит да се изправи, но ръката ѝ отново се плъзна по мократа повърхност точно до острите краища на стъклото, което изтръгна от гърдите ѝ още едно стенание на безпомощност.
В същия момент тежките фронтови врати се отвориха с трясък, допускайки вътре остра, студена неонова светлина, която обагри интериора в тревожен син оттенък. На прага застанаха двама мъже, чиято присъствие сякаш изсмука кислорода от помещението. Техните безупречно скроени палта и равномерни, сигурни стъпки носеха със себе си аура на авторитет, която накара шепнещите разговори на масите незабавно да стихнат.
Мъжът, който вървеше отпред, не показваше никакво бързане, движейки се с хищническа грация през синкавата светлина. Лицето му оставаше в полумрака, а непроницаемият израз на очите му не издаваше никакви емоции, което създаваше още по-голямо напрежение сред наблюдателите.
Когато плешивият нападател се обърна към новодошлите, неговата увереност внезапно изчезна, а на лицето му се появи гримаса, която не беше гняв. Това беше ужасяващо прозрение на човек, който внезапно осъзна, че вече не е хищникът в тази стая.
Пострадалото момиче, замаяно и все още обляно в сълзи, също погледна към новопристигналия, а очите им се срещнаха в мълчание. Непознатият бавно огледа кървящата рана на челото ѝ и разрушеното от стъкло, правейки още една крачка напред, която звучеше като присъда.
Агресорът се опита да събере остатъците от нахалството си, издавайки кратък, нервен смях, макар гласът му явно да затрепера, когато извика: „Това не е ваша работа“. Непознатият спря, отново поглеждайки към сгърчената сервитьорка, която през сълзи и задавящ страх прошепна думи, които замразиха кръвта на всички присъстващи: „Дойде… точно както каза майка ми“.
