Откъсната от външния свят, без семейство, без гости и без каквато и да е надежда за спасение, тя стана за персонала просто пациентка номер 402 – „вегетативен случай“, над който единствената стража беше доктор Даниел Харис.
В продължение на три дълги месеца Даниел, 35-годишен лекар с безупречна репутация, с почти религиозно уважение сменяше нейните превръзки, следеше всеки, дори най-малкия жизнен параметър и в тишината на нощните дежурства шепнеше думи, които – според него – никога няма да бъдат чути. Той не знаеше обаче, че в тялото на Емили се крие тайна, която скоро ще разруши кариерата му и ще принуди цялата болница да се изправи пред невъобразим мрак.
Една сутрин, по време на рутинна процедура за смяна на превръзки, ръцете на Даниел внезапно замръзнаха във въздуха.
Под тънкото болнично чаршафче коремът на Емили стана неестествено изпъкнал, с всеки изминал ден приемайки все по-ясни, закръглени форми. Първоначално лекарят, опирайки се на своята рационална наука, се опита да обясни това явление с натрупване на течности, типично за пациенти, дълго време обездвижени, или с проблеми с храносмилателната система.
Но когато подуването стана твърде изразено, а напрежението на кожата на корема на Емили започна да наподобява състояние, познато само от отделенията по акушерство, страхът започна да го задушава отвътре. Беше поръчано незабавно, поверително ултразвуково изследване, което трябваше да донесе отговори, за които никой в Сиатъл не беше готов. В затъмнения диагностичен кабинет цареше гъста, почти осезаема атмосфера на напрежение, когато техникът Джулия преместваше главицата по тялото на безсъзнателната жена.
Изведнъж ръката й започна да трепери, а от гърдите й се изтръгна заглушено въздишане: „Даниел, това не е отоци… това е сърце. То бие“. На монитора се появи малък плод в шестнадесетата седмица на развитие, напълно безопасен в утробата на жената, която вече три месеца не е възвърнала съзнание.
Администрацията на болницата, изплашена от визията за огромен скандал и съдебно дело, което би могло да доведе заведението до фалит, нареди незабавно, тайно разследване. Емили беше изнасилена на място, което трябваше да бъде нейното светилище. Бяха взети ДНК проби от всеки мъж от персонала, който имаше достъп до интензивното отделение – от лекари, през медицински сестри, до техническия персонал.
Когато две седмици по-късно Даниел седеше сам в кабинета си, държейки в треперещи ръце плик с резултатите, той усещаше като че ли примка се затяга около врата му. Когато разкъса хартията и видя данните, усети физическа болка в гърдите си. Докладът черно на бяло посочваше, че бащата на детето е ТОЙ. Даниел знаеше обаче, че никога не е наранил Емили.
Истината се оказа много по-макарна – разследването показа, че медицинският брат Арън Блейк, използвайки клонирана идентификационна карта на Даниел, под прикритието на нощта многократно влизал в стаята на Емили, вярвайки, че неговите действия никога няма да излязат наяве. Арестуването на Блейк донесе моментно облекчение, но истинският емоционален ролеркостър тепърва започваше.
Емили, въпреки че лекарите не й даваха никакви шансове, изведнъж започна да реагира на присъствието на детето. Мозъкът й, по-рано смятан за почти мъртъв, започна да проявява активност по време на всяко ултразвуково изследване.
Три месеца по-късно, в лъчите на пролетното слънце, Емили Фостър отвори очи и за първи път от половин година прошепна думите: „Къде е моето дете?“. Нейното завръщане към света на живите беше медицинско чудо, но пътят към изцелението беше осеян със сълзи. Когато в тридесет и седмата седмица на бял свят се появи Ноа, целият отдел плака заедно с майката. Детето, което беше плод на омраза, стана за Емили единственото значение на живота и причината, поради която тя спечели битката със смъртта. Даниел, оправдан от обвиненията, остана нейният най-близък приятел, помагайки й да премине през процеса и да застане на крака.
Днес Емили ръководи фондация за жертви на медицински злоупотреби, а нейният син Ноа е живото доказателство, че дори от най-дълбокия мрак може да се роди светлина, която да освети пътя на други изгубени души.
