През три напрегнати обиколки на фронтовете на най-кървавите военни конфликти, видях сцени, които безвъзвратно биха счупили психиката на повечето мъже, но нито едно от тези травматични преживявания не успя да ме подготви за задушния мрак на тази фатална вторнишка нощ.
Когато с върховете на пръстите усетих онова неестествено, ритмично и ледено кликване, пулсиращо точно под опънатата кожа на виолетовата, чудовищно подута челюст на шестгодишно момиче, кръвта в жилите ми се превърна в ледени стълбове, а инстинктът за оцеляване крещеше, че не се срещам с никакво познато на медицината заболяване, а с нещо безкрайно по-зловещо.
Пороен дъжд барабанеше по настилката с мощта на стоманени пръти, създавайки от асфалта на Route 12 огледален капан, докато аз, борейки се с бурята двадесет мили извън града, навеждах тежкия си Harley в опасни завои, мечтаейки единствено за сухо убежище от предстоящия катаклизъм.
Тогава, в ослепителните светкавици, забелязах крехката, почти нереална фигура на дете, стояща до ръждясала пощенска кутия, точно до алея, която отдавна бе погълната от дивата, хищна растителност.
Рязко спрях шестстотин фунта нагорещена стомана, усещайки как задната част на мотоциклета опасно танцува по хлъзгавия път, докато накрая не се спрях в облак от дим и водна пара, гледайки към момичето, което не издаде нито звук, не помръдна дори милиметър, стоейки в неподвижност в мократа, тънка рокля.
Когато в светлината на фаровете се приближих по-близо, нейният вид почти ме накара да падна: долната част на лицето й бе деформирана до невероятни размери, блестейки със зловещо синило, а нейните празни, стъклени очи се взираха в нищото, докато всяко дишане звучеше като разкъсан на парчета пергамент.
Без миг колебание вдигнах това дребно тяло, което в ръцете ми изглеждаше толкова неестествено леко, сякаш се състоеше само от празни кости на птица със смазани крила, усещайки едновременно излъчващата се от нея топлина, напомняща жаравата на открита пещ в стоманодобивна фабрика.
Скрих я под кожената си жилетка, закопчах копчетата, за да я защитя от безмилостния студ, и се отправих към болницата с деветдесет мили в час, усещайки на гърдите си всеки нежен стон, който при ударите по неравностите на пътя се разпадаше на хиляда болезнени парченца в сърцето ми.
Влязохме в приемното отделение като ураган, в съпровод на тежките ми обувки, удрящи по стерилния линолеум и отчаяни викове за помощ, на които веднага реагираха две медицински сестри, бледнеейки рязко при вида на състоянието на моята пътничка. В момента, в който я положих на снежнобялото покривало на носилката, ръката ми случайно докосна подутата, пурпурна тъкан под нейната челюст, което доведе до откритие, което завинаги промени възприемането ми на реалността.
Точно тогава го усетих ясно – остри, механични вибрации и ритмичен, метален звук „клик-клик-клик“, идващ от вътрешността на жив организъм, който нямаше нищо общо с удара на човешко сърце или трептенето на мускули.
Ужасен гледах собствените си пръсти, които трепереха като листа по време на буря, когато опитен водещ лекар, човек с лице, изваяно от десетилетия работа в критични състояния, се приближи, за да изследва това неестествено удебеление.
Едва се бе докоснала кожата му до тялото на детето, механичното кликване изведнъж спря, а очите на момичето се разшириха широко, разкривайки нечовешка, абсолютна чернота вместо ириси, което накара доктора да отскочи с вик на болка и чист ужас.
Неговият вик за незабавно повикване на охрана и пълно блокиране на болничното крило разряза въздуха, а аз, могъщ, татуиран моторист, стоях там парализиран като безпомощно дете, осъзнавайки, че това, което се събуди в това малко същество, идва от тъмните правителствени лаборатории, разположени на едва две мили от мястото, където я намерих.
