За няколко секунди никой не успя да се помръдне. Дъждът се стичаше по черните автомобили, по лицата на охранителите, по скъпите костюми на чиновниците и по износеното палто на мъжа, който стоеше пред кмета на Чикаго като дух от живот, който никога не трябваше да се върне.
— Татко? — повтори кметът по-тихо, сякаш сам не вярваше в това, което каза.
Бездомният мъж го гледаше с такова спокойствие, че сцената стана още по-нереална. Не го прегърна. Не започна драматично да плаче пред камерите. Просто стоеше в дъжда, с ръка все още опряна на колата, и се усмихваше тъжно.
— Най-накрая ме погледна без стъкло между нас — каза той.
Тези думи бяха записани от няколко микрофона.
Репортерите веднага започнаха да крещят въпроси.
— Господин кмет, това наистина ли е вашият баща?
— Защо казвахте, че е мъртъв?
— Дали обществеността беше излъгана?
Охраната се опита да оформи кръг около кмета, но вече беше късно. Камерите уловиха лицето му. На него нямаше политическо самообладание, което хората познаваха от дебати и конференции. Имаше страх. Срам. И нещо повече — болка на човек, който години наред е бягал толкова далеч, че сам е повярвал на собствената си версия на историята.
Кметът се казваше Даниел Уитмор. От години изграждаше своя образ върху историята за трудно детство, самотна майка и баща, който починал, когато Даниел бил млад. Тази история стана част от кампанията му. Говореше за нея в речите си. Повтаряше, че смъртта на баща му го е научила на отговорност, дисциплина и борба за обикновените хора.
Сега обикновените хора стояха зад бариерите и гледаха как тази история се разпада пред очите им.
