За няколко секунди никой не дишаше.
В средата на елегантната зала стоеше бял кон, леко треперещ под светлините на прожекторите. Пред него седеше Емилия Лангли в скъпата си, перфектно полирана инвалидна количка. До нея стоеше Лео, момче от конюшнята, което до преди минута никой от гостите не забелязваше.
Сега всички гледаха само него.
— Какво каза? — попита Виктор Лангли със студен глас.
Лео не свали поглед.
Беше изплашен. Разбира се, че беше изплашен. Стоеше срещу човек, чието име висеше на банери, покани, сгради и сметки на фондации. Стоеше срещу охранители, камери и хора, които никога не трябваше да питат колко струва лекар, училище или покрив над главата.
Но до него беше конят.
А Лео вярваше на конете повече от хората.
А ЛЕО ВЯРВАШЕ НА КОНЕТЕ ПОВЕЧЕ ОТ ХОРАТА.
