Когато Ханк „Пречър“ Малори прокара ръце по масата, в клуба стана толкова тихо, че се чуваше бръмченето на стария неон над бара. Никой не беше сигурен дали е чул правилно. Пречър беше на шейсет и две години, с глас като чакъл в метална кофа и лице на човек, който не се извинява дори на стол, ако се сблъска с него. Той беше президент на клуба от почти две десетилетия. Хората не помнеха кога за последно беше облякъл риза с ръкави по-къси от до лакътя, а камо ли да позволи на някого да докосне ръцете му с бутилка розов лак.
Коул го погледна изпод набръчканите си вежди. — Какво каза? Пречър не отдръпна ръцете си. — Казах: обади се на Лили. Искам такъв маникюр. За момент никой не се помръдна. После някой в края на масата се засмя. Не успя да се разсмее напълно. Пречър бавно обърна глава. Смехът угасна веднага. — Имаш ли проблем, Дийк? Дийк, който имаше татуировка на череп с каска на рамото си и се страхуваше само от две неща — зъболекаря и погледа на Пречър — поклати глава. — Не, президенте. — Добре.
Коул продължаваше да гледа цветните си нокти, после ръцете на президента, после пак него. — Лили е у дома. Яде обяд. — Нека яде. — А после? Пречър сви рамене. — После питай дали ще приеме клиент. Някой до бара прошепна: — Клиент. Този път никой не се засмя. Защото на лицето на Пречър нямаше шега. Имаше нещо друго. Нещо, което повечето от тях не бяха виждали отдавна у него. Срамежливост.
Коул го познаваше по-добре от другите. Знаеше кога Пречър говори, за да спечели спор, и кога говори, защото всяка дума му струва повече, отколкото иска да покаже. — Ханк — каза тихо, използвайки името, което почти никой в клуба не използваше — за какво става въпрос? Пречър наблюдаваше ръцете си няколко секунди. Бяха големи, напукани, с белег на палеца и петно от старо масло, което сякаш завинаги беше станало част от кожата. Ръцете на човек, който цял живот е поправял двигатели, носил ковчези на приятели, вдигал хора от земята и никога не знаел какво да направи, когато трябва да вдигне някого отвътре.
— Утре пристига внучката ми — каза той. Клубът мълчеше. Не всички знаеха, че Пречър има внучка. Още по-малко хора знаеха, че от година се опитва да възстанови връзката с дъщеря си, с която дълго време е разговарял главно чрез кратки съобщения и още по-кратки угризения на съвестта. — Казва се Софи — добави той. — На пет години е. Коул се облегна на стола. — Знам. — Не знаех какво да правя с нея. — С петгодишна? — Да. — Това не е двигател, Ханк. — В това е проблемът.
Няколко мъже наведоха поглед, за да не покажат усмивка. Пречър продължаваше да говори, все по-тихо: — Дъщеря ми каза, че Софи обича да лакира нокти. И котки. И всичко, което блести. А аз… аз не знам как да бъда дядо. Не бях там, когато трябваше да бъда баща. Сега трябва да се преструвам, че мога да бъда мек? Никой вече дори не мислеше да се смее. Коул погледна пръстите си. Лили беше оставила малко петно от лака върху кожата на един нокът. Казала му, че това е „бонусово цвете“, въпреки че по никакъв начин не приличаше на цвете.
— Не се преструваш, че си мек — каза Коул. — Просто спираш да се преструваш, че не си такъв. Пречър преглътна слюнката си. — Лесно ти е да го кажеш. Твоето момиче те познава. — Защото й позволих да ме лакира. — Не може да е толкова просто. — Не е. Но понякога детето има нужда само от десет нокти, за да провери дали възрастният ще остане на масата. Пречър го погледна бавно. Тези думи попаднаха точно там, където трябваше.
Коул извади телефона си. — Ще се обадя на Райли — каза той. — Да видим дали Лили има свободен график утре в своя салон за красота. — Салонът е на килима в хола ли? — Много ексклузивен. Трябва да внимавате, за да не седнете на блокче. Пречър кимна с абсолютна сериозност. — Приемам риска.
