Църквата, която само миг по-рано беше пълна с елегантни шепоти, музика и аромат на бели цветя, внезапно замлъкна, сякаш някой беше изгасил целия свят. Свещите продължаваха да горят на олтара, воалът на Мариана все още се спускаше по мрамора, а гостите оставаха на местата си, но цялата магия на тази церемония се разпадна за миг.
Всички гледаха към малкото момиче, което стоеше пред олтара. Беше толкова дребна, че на фона на огромните колони и позлатените декорации изглеждаше почти нереално. Нейните боси крака бяха мръсни от пътя, а старата й рокля имаше следи от кал в долната част. Ясно беше, че не беше дошла за сензация. Не беше дошла за пари, нито за внимание. В очите й нямаше детска любопитност. Имаше страх, умора и отчаяние.
Габриел държеше в ръката си смачкано писмо. Пръстите му трепереха толкова много, че хартията шумолеше в тишината на църквата. За миг не можеше да го отвори. Гледаше подписа на външната страна на листа, сякаш самото име можеше да го нарани повече от нож.
