Писмото на дъщеря му разкри защо е изчезнала преди 12 години. Байкърът не донесе натрапник до вилата — той донесе внука, който милионерът беше изгубил. Александър Волски коленичеше до портата на собствената си вила, държейки писмото на дъщеря си. Около него стояха гости с чаши шампанско, охранители, фотографи и хора, които само минута по-рано гледаха байкъра като на заплаха. Сега никой не смееше да каже и дума. Малко момче стоеше до мотора и държеше раница.
— Как се казваш? — попита тихо Александър. — Лио — отговори момчето. — Мама каза, че може да си спомняте друго име. — Какво име? Момчето наведе глава. — Алексей. Александър затвори очи. Това беше името, което сам някога избра за бъдещия си внук, шегувайки се с Юлия край камината, преди връзката им да се разпадне заради семейни спорове, пари и хора, които му шепнеха, че дъщеря му е неблагодарна. — Юлия ти ли каза това? — попита той. Лио кимна. — Каза, че дядо веднъж се смееше, че в семейството трябва да има повече Александровци, за да има с кого да се карат. Зофия, по-възрастната домакиня, се разплака още по-силно.
Александър продължи да чете писмото. „Тате, знам какво ти казаха. Че съм избягала. Че съм избрала човек без име. Че не съм искала парите ти, дома ти или семейството ти. Част от това беше вярно. Не исках парите. Не исках двореца. Но никога не спрях да искам баща си.“ Александър трепереше. В продължение на дванадесет години чуваше, че Юлия е напуснала, защото е горда. Че се е обидила, когато й отказал достъп до семейните акции. Че се свързала с мъж, който искал само богатството на Волски. Така казваше Беата. Така казваше адвокатът му. Така казваше управителят на семейната фондация. И той беше повярвал, защото гневът понякога е по-лесен от копнежа.
Той продължи да чете. „Разбрах, че някой фалшифицира документи на фондацията на мама. Намерих преводи, които не трябваше да съществуват. Попитах Беата. На следващия ден чух, че ако не изчезна, детето ми никога няма да бъде в безопасност.“ Александър бавно вдигна глава. Беата стоеше до стълбите на вилата. Беше бледа, но се опитваше да запази лицето си. — Това е лъжа — каза тя незабавно. — Александре, не вярвай на писмото на жена, която през годините не даде никакъв знак за живот. Байкърът, Роман „Гризли“ Крук, се обади за първи път с по-остър тон: — Даде. Просто някой направи така, че писмата да не достигнат. Беата го погледна с презрение. — А вие кой сте, че да се намесвате? Роман сложи ръка на рамото на момчето. — Човекът, който не остави дете пред мотела.
Лио го погледна с благодарност, която не можеше да се преструва. Александър отново погледна писмото. „Ако Лио е с Роман, можеш да му се довериш. Той не е човек от моя свят, но беше първият човек, който не попита колко струваме. Попита дали детето ми е яло.“ Роман извърна поглед. Гостите започнаха да шепнат. Вече не за байкъра. За Беата. За фондацията. За изчезналата дъщеря. Александър стана бавно. — Отворете портата — каза той. Охранителят се поколеба. — Г-н Волски… — Отворете. Портата се отвори. Роман не тръгна веднага. — Момчето влиза първо — каза той. Александър разбра. Не се обиди. Не се опита да се преструва, че има право над детето само защото писмото го нарича дядо. Отстъпи крачка назад. — Лио — каза той нежно. — Ще влезеш, ако искаш. Не е задължително. Момчето погледна Роман. Байкърът кимна. — Аз ще бъда до теб. Едва тогава Лио прекрачи портата. Не като гост. Не като натрапник. Като дете, което години наред носеше чужда история в раницата си и не знаеше дали зад портата го чака дом или поредното отхвърляне.
